Пак на училище
Едва ли сряда е любимият ден на което и да е дете, но Боби просто смяташе да си играе цял ден. Всъщност, не беше обикновена сряда, а 14 септември – последният ден от лятната ваканция, и той беше някак тъжен!
Всеки знае, че почне ли училището, уроците стават най-важни. В света на възрастните домашните винаги са преди игрите и приятелите и Боби искаше да събере сили за всичко това.
Задачата да го наглежда през деня имаше баба му, която си беше намислила малко по-тържествена програма. В ранния следобед трябваше да иде с него да го подстрижат, за да е красив и спретнат за училище, а след това много държеше да седнат на сладкарница, за да го поглези с нещо сладичко. По традиция всички баби смятат храната за страхотно решение, което магически оправя всякакви проблеми, и неговата баба не беше изключение.
Планът мина по план, само че, след като най-после тръгнаха към къщи, на 3 преки от сладкарницата случайно видяха багер да копае на улицата и Боби се спря. Това се казва пълноценен ден! Можеше да стои и да се наслаждава на прецизните движения на машиниста поне час, но Баба издържа само 10 минути и го задърпа да тръгват.
Във всеки друг ден той не би отстъпил лесно, но днес се беше разбрал с най-добрия си приятел Марио да му дойде на гости. Техните щяха да го докарат към 5, затова се съгласи и тръгна.
Точно в 5 входният звънец сигнализира, че има някой на вратата. Баба отвори и Боби чу как майката на Марио му поръча да слуша и му напомни да смени обувките си с пантофките, които подаде на Баба.
- Добре! – каза възпитано той и веднага остана по чорапи.
- А! Имаш чорапи на жирафи - много яко! – каза Боби. Ние имаме съсед жираф!
- Наистина ли? Я ми го покажи! – развълнува се Марио.
- Добре. - съгласи се Боби. Казва се Пру и е виртуален асистент в 1001 Пантофки.
Няма начин да го пропуснем, като се прибира от работа, а дотогава можем да поиграем на нещо. – продължи той и извади конструктора от шкафа.
Марио обаче беше супер впечатлен от възможността да види жираф на живо и като всяко момче с въображение веднага започна да си представя колко много предимства би имал в училище, ако самият той беше жираф.
- Щях да съм по-висок от дъската и нямаше да могат да ме изпитват. – започна той.
- Щеше да учиш през прозореца, защото нямаше да можеш да влезеш вътре. – допълни Боби.
- Учителите щяха да ме молят да издавам кой шуми, защото виждам всичко от високо. – добави Марио.
- Определено щеше да си най-добрият на баскет и волей. – не изостана Боби.
- Обаче биха ме карали да мия прозорците на високите етажи. – сети се Марио.
- Щеше да си много полезен за сваляне на заклещени топки от дървета, от баскетболния кош или от покрива! – добави Боби.
Докато двамата се надговаряха в пълен синхрон, светът наоколо също се беше синхронизирал. Работното време беше свършило и жирафчето Пру наистина мина покрай прозореца. Междувременно, Баба беше успяла да им направи вечеря – спагети със сос, любимите на Боби.
- Деца, мийте си ръцете и хайде на масата! – провикна се тя.
- Бабо, може ли първо да занесем на Пру? – примоли се Боби.
- Жирафите не ядат спагети. – отговори веднага Баба.
- Моля те, де! Пру не е като другите, а ти готвиш много вкусно. Сигурен съм, че ще му хареса. – настоя детето.
Баба изобщо не беше съгласна, затова енергично напомни за миенето на ръцете и им сипа в чиниите, за да може храната да поизстине и да не пари.
- Вашите ще се приберат всеки момент, Боби. – добави тя за авторитет.
Само че, докато шеташе из кухнята, момчетата вече бяха взели едната от чиниите, бяха я изнесли в коридора и се обуваха, за да я занесат на Пру.
Понеже се промъкваха тайно от Баба, внезапният звук в ключалката ги свари неподготвени. Боби така се стресна, че без да иска бутна чинията и събори спагетите и соса върху обувките, които обуваше.
- Олеле! – чу се да казва на глас. – Беше съвсем наясно каква огромна беля е направил и знаеше, че няма как да я поправи до утре.
Точно тогава вратата се отвори и на прага се появиха родителите му. Момчетата изобщо не бяха забелязали, че са минали покрай прозореца заедно с Пру. Нямаше как да не забележат обаче какво държеше в ръцете си майка му - кутия чисто нови обувки от 1001 Пантофки.
- Ехааа, тъкмо навреме! Пру ли ми ги избра? – Боби не можа да повярва на късмета си и тръгна да отваря кутията.
Първият учебен ден все пак беше спасен.